Бурята на века - Страница 94

Моли се извръща — става ѝ противно от одобрението на усмихнатото чудовище. Линож долавя отвращението ѝ и усмивката му става още по-широка. Той бавно крачи по централната пътека, понесъл кесийката с гладките камъчета пред себе си.

Изкачва стъпалата към подиума и Роби бързо се отдръпва настрани с изкривено от ужас лице. Линож застава зад катедрата и оглежда заложниците си с блага усмивка на лицето си.

ЛИНОЖ: Свършихте чудесна работа, приятели мои. Въпреки това, което ви каза полицаят, вие се справихте чудесно. И постъпихте правилно. Всъщност това беше единственото решение, което любящи и отговорни хора като вас биха могли да вземат при тези обстоятелства.

Той хваща кесийката за вървите, които я пристягат в горната ѝ част, и тя провисва надолу.

ЛИНОЖ: Това са магически камъни. Вече са били древни, когато светът е бил млад, и с тяхна помощ са се решавали великите въпроси, преди още Атлантида да потъне в Африканския океан. Тук има седем бели камъка… и един черен.

Линож замлъква… усмихва се… и върховете на острите му зъби се показват едва-едва.

ЛИНОЖ: Зная, че нямате търпение да си тръгна, и не ви обвинявам. Моля един от родителите на всяко дете да дойде при мен. Да приключваме с това.

122 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВНИТЕ ЖИТЕЛИ.

Те за първи път осъзнават какво всъщност са сторили. И си дават сметка, че вече няма връщане назад.

123 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Той се усмихва. Устните му разкриват върховете на кошмарно дългите му зъби. Кожената кесийка се поклаща в ръката му. Време е за избор.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ПЕТО ДЕЙСТВИЕ.

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ

124 ЕКСТ. ПРОЛИВЪТ — НОЩ.

Снеговалежът е спрял и водата е посребрена от лунна пътека, проточила се към континента.

125 ЕКСТ. ГЛАВНАТА УЛИЦА — НОЩ.

Безмълвната улица е погребана под снега.

126 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Сградата на кметството се издига насред заснежената пустош — тъмна отдясно и ярко осветена от свещи отляво, където се намира заседателната зала.

127 ИНТ. ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — НОЩ.

Бавно, едва-едва, по централната пътека на залата пристъпват родителите: Джил, Урсула, Джак, Линда, Сандра, Хенри, Мелинда. Последна крачи Моли Андерсън. Тя хвърля умоляващ поглед на Майк.

МОЛИ: Майк, моля те, опитай се да разбереш…

МАЙК: Какво искаш да разбера? Върни се и седни до него. Не вземай участие в тази мерзост.

МОЛИ: Не мога. Ако можеше да разбереш…

Майк е забил поглед в пода. Не иска да я погледне, не иска да вижда никого. Не иска да види нищо от случващото се. Моли осъзнава това и се качва с посърнало лице по стъпалата.

Родителите се нареждат един до друг на подиума. Линож ги оглежда с благосклонна усмивка — като детски зъболекар, който се опитва да убеди невръстния си пациент, че изобщо няма да го боли.

ЛИНОЖ: Всичко е съвсем просто. Всеки от вас ще извади по един камък от кесията. Детето, чийто родител извади черния камък, идва при мен. За да живее дълго… да види много неща… и да узнае още повече. Госпожа Робишо? Джил? Би ли започнала?

И той ѝ подава кожената кесийка. Отначало тя сякаш не смее да я докосне… или по-скоро, не е в състояние да го стори.

АНДИ: Хайде, скъпа. Направи го.

Джил го поглежда уплашено, бръква в кесията, напипва нещо и издърпва бързо ръката си. Юмрукът ѝ е стиснат тъй здраво, че кокалчетата ѝ са побелели. Изглежда на ръба на припадъка.

ЛИНОЖ: Госпожо Хачър?

Мелинда си взема камъче. Сандра е следващата. Тя се пресяга плахо към кесийката… и отдръпва ръката си.

САНДРА: Не мога, Роби! Ти го направи.

Но Роби за нищо на света не би се доближил до Линож.

РОБИ: Хайде! Избирай!

Жена му се подчинява. Когато отстъпва назад, устните ѝ треперят, а пръстите на свитата ѝ в юмрук ръка са побелели. Следващият е Хенри Брайт. Той дълго избира и съдейки по ровенето му из торбичката, явно отхвърля един (или два) камъка, докато най-накрая се спира на избрания. После е Джак. Той избира бързо и прави крачка назад, след което хвърля към Анджи отчаян поглед, в който проблясва последната искрица надежда. Когато и Линда Сейнт-Пиер прави своя избор, остават само Урсула и Моли.

ЛИНОЖ: Дами?

УРСУЛА: Първо ти, Моли.

МОЛИ: Не. Ти. Моля те.

Урсула бръква рязко в кесията, взема единия от двата останали камъка и отстъпва назад със стиснат юмрук. Моли прави крачка напред, поглежда Линож и взема последното камъче. Линож захвърля празната кесийка. Тя описва дъга във въздуха, полита надолу… и изчезва сред синкаво сияние, преди още да е докоснала подиума. Никаква реакция от страна на островните жители; тишината е толкова плътна, че може с нож да се реже.

ЛИНОЖ: Чудесна работа, приятели мои — дотук мина много добре. И тъй, кой има куража да покаже първи избора си? Да се отърси от страха и да се отдаде на сладостното облекчение?

Никой не отговаря. Осемте родители са застинали като статуи насред подиума. Лицата им са побелели от страх.

ЛИНОЖ (с подканваща приветливост): Хайде, хайде! Нали знаете, че боговете не обичат страхливите?

ДЖАК (извиква): Бъстър! Обичам те!

Той разтваря юмрука си. Камъчето в дланта му е бяло. Развълнуван шепот в залата.