Бурята на века - Страница 78

АНДЖИ: Стояхме пред кметството, гледахме как фарът се сгромолясва… и изведнъж аз полетях назад в снега. В началото си помислих, че навярно някой е решил да се пошегува с мен, обаче щом се обърнах и видях кой ме държи… това не беше човек. Беше облечен с човешки дрехи и имаше човешко лице, но на мястото на очите му се виждаше само чернота. Чернота, прорязана от алени отблясъци… които се гърчеха и виеха, досущ като огнени змии. После той ми се усмихна и щом видях зъбите му… припаднах. За първи път през живота си! Припаднах.

Тя отпива от бульона. В залата се е възцарила гробна тишина. Моли и Джак я прегръщат през рамо. Анджи все още държи ръката на Моли.

АНДЖИ: Когато дойдох на себе си, летях. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина. И аз, и Джордж Кърби… и двамата летяхме. Беше като в „Питър Пан“ — все едно аз бях Уенди, а старият Джордж — Джон. Онова… същество… ни държеше под мишница; мен с едната си ръка, Джордж — с другата. А точно пред нас, сякаш за да ни показва пътя или да ни държи във въздуха, се носеше един бастун. Черен бастун със сребърна вълча глава. Колкото и бързо да се движехме, бастунът винаги летеше пред нас.

Майк и Хач си разменят мрачни погледи.

АНДЖИ (продължава): Видяхме под нас острова… Бурята бе отминала, слънцето грееше, но навсякъде имаше ченгета със снегомобили. Ченгета от континента, от щатската полиция и даже горски пазачи… Както и репортери от местните станции и телевизионните мрежи. Всички те търсеха нас, но нас ни нямаше. Бяхме изчезнали по такъв начин, че никой не можеше да ни открие…

ОРВ БУЧЪР: Също като в съня ни…

АНДЖИ: Да, точно като онзи сън. После отново стана тъмно. Първо си помислих, че е паднала нощта, но не беше това. Бяха гъсти буреносни облаци. Те бяха черни и напълно закриваха слънцето. Отново започна да вали сняг и тогава разбрах какво всъщност става. Попитах го: „Вие ни показахте бъдещето, нали? Като последния призрак при господин Скрудж в «Коледна песен»?“. А онзи ми отговори: „Да, мадам, много сте съобразителна. Сега се дръжте по-здраво“. Започнахме да се изкачваме, снегът се сгъсти и старият Джордж взе да плаче и да говори, че не издържа повече, че артритът го убива и иска да слезе долу… макар че изобщо не беше студено. Или поне на мен не ми беше студено. Тогава онзи се засмя и отвърна, че няма проблеми, Джордж може веднага да слезе долу, стига да го иска, при това по най-бързия начин… защото всъщност му бил нужен само един от нас, който да се върне и да разкаже. Тогава тъкмо навлизахме в облаците…

ДЖОНАС СТАНХОУП: Сънувала си, Анджи! Това не може да е истина…

АНДЖИ: Уверявам те, че е истина. Усещах тези облаци, но не така, както очакваш от едни облаци, а по-скоро като влажен памук. Тогава Джордж разбра какво иска да направи онзи и закрещя, но съществото само разпери дясната си ръка — аз бях в лявата — и…

33 ЕКСТ. СТАРИЯТ ДЖОРДЖ КЪРБИ — НОЩ.

Той пада като камък надолу и се отдалечава все повече от камерата, като крещи и размахва ръце. Не след дълго изчезва сред мрака и виелицата.

34 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА И НАСЪБРАЛИТЕ СЕ ОСТРОВНИ ЖИТЕЛИ — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

ДЖАК: После какво стана, Анджи?

АНДЖИ: Онзи ми каза, че ще ме върне обратно. Обратно през времето и обратно през бурята. Щял да ми подари живота, за да ви кажа — на всички вас — че трябва да му дадем онова, което иска, когато дойде довечера.

РОБИ: Ако имаме нещо, което този Линож толкова иска, защо просто не си го вземе?

АНДЖИ: Мисля, че не може. Мисля, че трябва да му го дадем доброволно. (Пауза.) Каза ми, че щял да го поиска само веднъж. Попита ме дали си спомням за Роаноук и Кроатон и повтори, че щял да ни помоли само веднъж. И аз му казах: „Да, помня“. Защото, ако му бях казала, че не си спомням, или дори го бях помолила да ми обясни нещо, щеше да ме хвърли от високото като Джордж. Не се налагаше да ми го казва — и сама го знаех. Тогава спряхме да се издигаме. Описахме нещо като лупинг във въздуха, при което стомахът ми се качи в гърлото, сякаш се возех на въртележка в лунапарк… и навярно отново съм припаднала. Или онзи може би ми е сторил нещо. Не знам. После си спомням само как се лутах сред виелицата… сред снежната слепота… и затъвах в преспите. Това сякаш продължи цяла вечност, но по някое време чух някакъв звук… някакъв сигнал… и даже си помислих: „Значи, в крайна сметка фарът не е рухнал, след като чувам сирената му за мъгла!“. Тръгнах по посока на този звук… и видях някой да идва към мен през снега. Отначало си помислих, че е онзи — че се е върнал, за да ме отведе и отново да ме издигне във въздуха… Само че този път щеше да ме хвърли от високото… Опитах се да побягна… Обаче не беше той. Беше ти, Джак! Ти!

Тя отпуска глава на рамото му, опустошена от мъчителния спомен. Момент на безмълвие. После:

ДЖИЛ РОБИШО (надава пронизителен вик): Но защо нас? Защо е дошъл точно при нас?

Няколко момента на безмълвие. После:

ТАВИЯ ГОДСОУ: Може би защото знае, че умеем да пазим тайни.

35 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

ДЕЦА (пеят): „… Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

Кат Уидърс все още седи в средата на кръга и продължава да държи книжката „Малкото кученце“. Виждаме, че ѝ призлява, но се мъчи да го скрие от децата. Мелинда и Джоана стоят на стълбите и ги наблюдават. Към тях се присъединява и Кърк Фрийман — още не е свалил дебелите си дрехи, с които е бил навън, защото бърза да даде на децата играчките и пъзелите, които двамата с Майк взеха от „Малкият народец“.