Бурята на века - Страница 77

28 ИНТ. ЖЕЛЕЗАРСКИЯТ МАГАЗИН — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Както и в дрогерията, и тук снегът е покрил почти половината помещение. До касата се виждат косачки за ливада, които са затрупани чак до бензиновите резервоари. Рекламната табелка, закачена пред тях, едва се чете: РАЗПРОДАЖБА НА КОСАЧКИ! ПОДГОТВИ СЕ ЗА ЛЯТОТО ОЩЕ ОТ ЗИМАТА!

29 ИНТ. КОЗМЕТИЧНИЯТ САЛОН НА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ.

И тук е пълно със сняг. Големите сешоари са застинали като замръзнали марсианци. Върху огледалото пише:

...

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

30 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Сградата едва се вижда — не само заради виелицата, но и заради настъпващата вечер.

31 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Децата са насядали в кръг. В средата му е Кат Уидърс — тя им чете от книга, озаглавена „Малкото кученце“ (една от любимите детски книжки на Дани Торънс).

КАТ: Тогава малкото кученце казало: „Знам къде ми е топката. Онова лошо момче я взе и я сложи в джоба си. Аз обаче ще го намеря, защото носът ми е…“

САЛИ ГОДСОУ (пее си): „Аз съм малко чайниче…“

КАТ: Сали, миличка, сега не бива да пееш. Нали е време за приказка!

На Кат внезапно ѝ прилошава, макар че не може да се сети защо тази безсмислена песничка я кара да се чувства така.

Обаче Сали не ѝ обръща внимание и продължава да пее. Ралфи също подхваща песничката. Малко по-късно и Хайди Сейнт-Пиер се включва. Към общия хор един по един се присъединяват Бъстър, Пипа, Франк Брайт и Хари Робишо. Накрая всички деца пеят — включително и Дон Бийлс.

ДЕЦАТА: … тумбесто и сладко…

Изведнъж малчуганите се изправят и започват да изобразяват дръжчици и чучурчета, докато пеят. Кат ги гледа с нарастващо безпокойство. Към нея се присъединяват Джоана Станхоуп, Моли и Мелинда Хачър.

МЕЛИНДА: Какво става тук, Кат?

КАТ: Нямам представа… Може би просто им се е приискало да пеят.

ДЕЦАТА: „… Имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни… Аз съм малко чайниче…“

Това никак не се харесва на Моли. Вдясно от нея се вижда лавица с книги, до които е сложена кожената кесийка с гладките камъчета вътре. Тя хвърля бърз поглед към подаръка на Ралфи, след което се качва тихо по стълбите.

32 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — СЛЕДОБЕД.

Анджи Карвър е приседнала на една от предните скамейки. Загърната е в пухкав мек халат, а подгизналата ѝ коса е увита с кърпа. Джак седи до нея и ѝ държи чаша с димящ бульон, който поднася периодично към устните ѝ. Тя не може да се храни сама, защото ръцете ѝ неудържимо треперят.

Майк седи в края на подиума с лице към нея. Зад тях, на останалите скамейки са насядали и други бегълци от бурята. Хач се провира между тях и се разполага до Майк. Хач изглежда на ръба на изтощението.

ХАЧ (обхожда с поглед хората в залата): Искаш ли да ги изкарам навън?

МАЙК: Смяташ ли, че би могъл?

Той е съвсем прав и Хач го знае. В залата влиза Моли, приближава се до Майк и сяда до него на подиума. Личи си, че иска да му каже нещо, което не е за чужди уши… от които залата в момента изобилства.

МОЛИ (шепнешком): Децата се държат странно.

МАЙК (също шепне): В какъв смисъл?

МОЛИ: Пеят. Кат им четеше книжка, а те изведнъж станаха и започнаха да пеят. (Вижда недоумението на Майк.) Знам, че не звучи много…

МАЙК: Щом казваш, че е странно, значи, е странно. Веднага щом приключа тук, ще дойда да хвърля един поглед.

Той посочва с очи към Анджела. Анджи говори… но нито на Майк, нито на Джак, нито на някой конкретен човек от присъстващите в залата.

АНДЖИ: Вече знам колко лесно е да те… изтръгнат от света. Ще ми се да не го знаех… но го знам.

Джак отново поднася бульона към устата ѝ, но когато тя хваща чашата с ръце, те треперят толкова силно, че горещата течност се разлива и я опарва. Анджи извиква. Моли присяда до нея, изважда кърпичка и избърсва пръстите ѝ. Анджи я гледа с благодарност и хваща ръката ѝ. После я стиска силно в своята. В момента се нуждае от съчувствие, а не от почистване.

АНДЖИ: Просто си стоях там и гледах фара… И изведнъж… вече бях в неговата власт.

МОЛИ: Шшш! Успокой се, всичко свърши.

АНДЖИ: Имам чувството, че никога вече няма да се стопля. Изгорих си пръстите… виждаш колко са почервенели… но все още са ледени. Сякаш ме е превърнал в сняг.

МОЛИ: Майк иска да те разпита за някои неща, но по-добре да не е тук. Искаш ли да отидем някъде, където има по-малко хора?

Тя поглежда към Майк и той ѝ кимва. Междувременно Анджи полага всички усилия да се вземе в ръце.

АНДЖИ: Не… защото това засяга всички. Всички трябва да го чуят.

Едновременно изплашени и заинтригувани, островните жители се скупчват по-близо до Анджи, Майк и Моли.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Какво точно ти се случи, Анджи Карвър?

По време на следващите събития камерата постепенно се приближава към Анджи, но в промеждутъците трябва да ни покаже възможно най-много лица на местни жители. На всяко е изписан ужас, страх и нарастваща вяра в думите на Анджи, колкото и странно да звучат. В пещерите няма атеисти и едва ли ще се намерят много скептици в разгара на Бурята на века, която пухти, духти и заплашва да срути сградата на кметството. Това е квазирелигиозно преживяване и към края му виждаме как във всички очи се чете една и съща завършена, кристализирала мисъл, която не се нуждае от словесно изражение: когато Линож се появи, те с радост ще му дадат онова, което иска. Каквото и да е то. „На драго сърце!“, както биха казали самите островни жители.