Бурята на века - Страница 3

За мое щастие (и за нещастие на самозваните пазители на американската нравственост), телевизионните мрежи бяха разширили малко границите на приемливото, откакто на продуцентите на „Дик вай Дайк“ им беше забранено да показват двойно легло в семейната спалня. (Мили боже, ами ако младежта започне да си представя как Дик и Мери лежат там нощем и краката им се допират?) През последните десетина години промените си бяха отвоювали още по-голяма територия. Част от тях се бяха случили благодарение на революцията, осъществена от кабелната телевизия, ала много други възникнаха в резултат на отегчаването на зрителите, особено в една от най-желаните таргет групи — тази между осемнайсет и двайсет и пет годишна възраст.

Питаха ме защо изобщо се захващам с телевизионната мрежа, при положение че има кабелни канали като „Хоум Бокс Офис“ (HBO) и „Шоутайм“, където проблеми с цензурата почти не съществуват. Причините са две. Първата е, че въпреки хвалебствията, с които специализираната критика обсипа оригиналните продукции „Оз“ и „Истинският свят“, потенциалните зрители на кабелните канали все още не са твърде многобройни. Да направиш минисериал по HBO, е, като да публикуваш голям роман в малко издателство. Нямам нищо против малките издателства, нито против кабелните телевизии, ала след продължителна и напрегната работа бих искал да достигна до възможно най-широка аудитория. Естествено, част от тази аудитория може да превключи на „Спешно отделение“ в четвъртък вечерта, но си заслужава да поемеш този риск. Ако съм си свършил добре работата и хората поискат да разберат какво ще стане по-нататък, ще си запишат поредния епизод на „Спешно отделение“ на видеокасета и ще останат с мен. Най-интересно е да имаш с кого да се съревноваваш, обичаше да казва майка ми.

Втората причина да избера големите ТВ мрежи се състои в това, че понякога малко пристягане на стъпалата може да се окаже полезно. Когато знаеш, че историята ти ще бъде проверявана от комисия, която следи за мъртъвци с отворени очи (забранено!), ругаещи деца (забранено!) и огромни количества пролята кръв (строго забранено!), започваш да търсиш алтернативни начини да изразиш онова, което искаш да кажеш. В жанровете хорър и съспенс писателският мързел често се проявява под формата на множество живописни клишета: извадена очна ябълка, разкъсано гърло, разложено зомби… Ала щом телевизионният цензор премахне тези елементарни образи, започваш да търсиш други пътища за достигането на желаната от теб цел. Създателят на филми трябва да действа по-дискретно и изтънчено; може би тъкмо поради тази причина филмите на Вал Лютън („Хората котки“) са толкова изящни.

Всички тези думи навярно ще прозвучат като оправдание за някои, обаче ви гарантирам, че ни най-малко не се оправдавам. В края на краищата — ако не сте забравили! — аз съм същият онзи тип, който беше казал, че преди всичко иска да ви уплаши, но ако не може да ви уплаши, ще ви ужаси… а ако не може да ви ужаси, ще направи всичко възможно да ви отврати. Е, какво пък? Не съм горделив. По един или друг начин, телевизионната мрежа ми отне тази възможност.

В „Бурята на века“ има някои доста натуралистични моменти (Лойд Уишман с брадвата и Питър Годсоу с въжето са само два от примерите, които ми идват на ума), но ми се налагаше ревностно да отстоявам всеки един от тях и някои (като онзи, където петгодишната Пипа забива нокти в лицето на майка си и крещи: Пусни ме, кучко!) все още са предмет на разпалена дискусия. Напоследък не съм сред най-обичаните хора в отдела „Стандарти и практики“ — звъня им, роптая и заплашвам да се оплача на батко си, ако не спрат да ме дразнят (в този случай ролята на по-големия ми брат се играе от Боб Айгър, който де факто е шефът на Ей Би Си). Според мен да се работи със „Стандарти и практики“ на такова ниво е напълно приемливо; да си имам вземане-даване с тях, ме караше да се чувствам като „токийска роза“. Ако ви е любопитно кой по-често е печелил битките, сравнете оригиналния сценарий (който е напечатан между кориците на тази книга) и завършения трисериен филм.

Обаче имайте предвид, че не всички различия между оригиналния сценарий и завършения филм се дължат на желание за компромис с хората от отдела „Стандарти и практики“. С тях може дълго да се спори, но безмилостният телевизионен график не подлежи на дискутиране. Всеки готов сегмент трябва да бъде с продължителност точно деветдесет и една минути, плюс-минус няколко секунди, и да бъде разделен на седем „действия“, за да има предостатъчно място за всички тези чудесни реклами, които плащат сметката. Има някои трикове, които ти позволяват да спечелиш малко време (един от тях е електронната компресия, която така и не ми се изясни), ала най-често се налага да дялкаш пръчката, докато не стане достатъчно тънка, че да успееш да я натикаш в дупката. Досадна работа, но в интерес на истината, не чак толкова; все едно да си задължен да ходиш с униформа на училище или с вратовръзка на работа.

Борбата с авторитарните правила на телевизионните мрежи често беше уморителна, а понякога и обезсърчаваща — не искам да си спомням какво беше покрай „Сблъсък“ и „Сиянието“ (а през какво са минали продуцентите на „То“, не смея и да си помисля — защото едно от най-строгите правила на „Стандарти и практики“ се състои в изискването сюжетът в никакъв случай да не се гради върху попадане на малолетни в смъртна опасност, да не говорим за убийства на деца), а и двата романа бяха написани без никакво съблюдаване на телевизионните правила за благоприличие. Както и трябва да се пишат истинските романи, дявол да го вземе. Когато ме питат дали пиша своите книги с идеята за бъдещите филми, които ще бъдат заснети по тях, винаги се изнервям лекичко… а понякога дори се чувствам засегнат. Естествено, това не е, като да попиташ някое момиче: „Правиш ли го за пари?“, макар че навремето поне аз не виждах разлика; в самия въпрос е заложено предположение за сметкаджийство, от което не ми става приятно. Такъв „счетоводен“ начин на мислене няма нищо общо с работата на писателя. Да пишеш — това значи просто да пишеш. И нищо друго. Бизнесът и финансовите въпроси идват впоследствие и най-добре да бъдат оставени на онези, които разбират от тези неща.