Бурята на века - Страница 2

Пиша за малки градчета навярно защото и аз самият съм израснал в малко градче (но бързам да добавя, че когато пиша за Литъл Тол, пиша като страничен наблюдател), и почти всичките ми истории за малки градчета — като Джирусълъмс Лот, Касъл Рок или Дери — дължат много на Марк Твен („Човекът, който поквари Хадлибърг“) и Натаниел Хоторн („Младият стопанин Браун“). Същевременно всички тези истории, както ми се струва, са изградени върху един недоказан постулат — че нахлуването на нещо зло отвън неизменно разтърсва общността, разединява хората и ги превръща във врагове. Тук обаче се касае по-скоро за читателския ми опит, отколкото за уроците от истинския живот; като част от подобно общество, лично се убедих, че бедствията всъщност действат сплотяващо и обединяващо на населението на малките градчета.

Мен обаче продължаваше да ме гложди един въпрос — дали сплотяването всеки път води до всеобщото благо? Дали идеята за „обединената общност“ винаги сгрява сърцата, или понякога се случва и да вледени кръвта? В този момент си представих как съпругата на Майк Андерсън го прегръща и в същото време му прошепва в ухото: Нека (Линож) да претърпи злополука. Не можете да си представите как потреперих при тази мисъл! Но вече знаех, че нямам избор — бях длъжен да дам шанс на тази история.

Оставаше само да се реши въпросът за формата. По принцип той почти никога не ме безпокои — също като въпроса за гледната точка към историята. Разказвачът (обикновено в трето лице, понякога в първо) си върви в комплект с повествованието. Както и формата, в която се излива осенилата ме идея. Признавам, че се чувствам най-комфортно, докато пиша романи, но изпод перото ми излизат и разкази, сценарии, даже стихове… Формата неизменно се диктува от идеята. Не можеш да накараш един роман да се превърне в разказ, нито пък можеш да спреш разказ, който иска да се разгърне в роман (освен ако не го убиеш, естествено).

Предполагах, че ако напиша „Бурята на века“, тя ще представлява роман. Но докато се подготвях за работа, идеята всячески ми показваше, че иска да бъде филм, а не роман. Всеки образ от историята приличаше на излязъл не толкова от книга, колкото от филм: жълтите ръкавици на убиеца, окървавената баскетболна топка на Дейви Хоупуел, летящите с господин Линож деца, шепотът на Моли Андерсън („Нека да претърпи злополука“) и най-вече Линож в килията, седнал на своя нар — диригентът на целия оркестър.

Още тогава виждах, че историята е твърде голяма за кинопродукция, ала си казах, че има начин да заобиколя тази пречка. През последните години бях развил чудесни делови отношения с телевизия Ей Би Си, предоставяйки им материал (а понякога и телесценарии) за половин дузина така наречени „минисериали“ с доста приличен рейтинг. Ето защо се свързах с Марк Карлинър (който бе продуцирал новата версия на „Сиянието“) и Маура Дънбар (която работеше с мен от Ей Би Си още от началото на деветдесетте). Попитах ги дали някой от тях проявява интерес към истински роман за телевизията — такъв, който съществува сам по себе си, а не е базиран върху написан вече книжен роман?

И двамата ми отговориха с „да“, без да се замислят, и когато завърших трите двучасови скрипта, които следват след това въведение, проектът влезе в предварителна продукция, а после и в снимачна фаза, при това без никакви творчески разногласия и административни спънки. Сега е модерно (особено ако си интелектуалец) да презираш телевизията (не дай си боже да споделите, че гледате „Фрейзър“, да не говорим за „Шоуто на Джери Сприигър“), но аз съм работил като сценарист и за телевизията, и за киното и мога да ви заявя, че в Холивуд телевизионерите правят филми, а кинаджиите — резервации за обяд. Не го казвам, защото „гроздето е кисело“ — киноиндустрията винаги е била благосклонна към мен (изключвам недоразумения като „Гробарска смяна“ и „Сребърният куршум“). В телевизията обаче ти позволяват да работиш… а ако си се доказал с филмите в няколко части, ти позволяват и да излезеш извън рамките. А аз обичам да излизам извън рамките. Невероятно е. Ей Би Си инвестираха трийсет и три милиона долара в този проект… и то само след като се запознаха с трите първоначални скрипта, които така и не претърпяха съществени промени. Това също е невероятно.

* * *

Написах „Бурята на века“ по същия начин, както бих я написал, ако беше роман — със списък с героите пред себе си (но без каквито и да било други бележки), като работех по три-четири часа всеки ден. Не се разделях с лаптопа си „Мак Пауърбук“ дори когато със съпругата ми пътувахме из щатите, за да гледаме мачовете на женския баскетболен отбор на Мейн в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия… Пишех по хотелските стаи, използвайки текстообработващата програма „Файнъл Драфт“ вместо „Уърд 6“, както правя обикновено (сякаш напук, тази проклета програма редовно забиваше и екранът на лаптопа ми замръзваше, но бързам да ви уверя, че новата ѝ версия вече е изчистена от бъговете и функционира перфектно). Искам да уточня и още нещо — произведението, което следва, не е нито ТВ драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма.

Разбира се, работата ми не бе напълно лишена от проблеми. Основната трудност в създаването на продукти за телевизията е въпросът с цензурата (Ей Би Си е от малкото големи телевизионни мрежи, които поддържат действително работещ, а не фиктивен отдел „Стандарти и практики“; там четат сценария ти и ти казват кое в никакъв случай не може да бъде показано в холовете на Америка). Сблъсках се с този проблем още по време на създаването на телевизионните адаптации на „Сблъсък“ (населението на Земята се задушава в собствените си сополи) и „Сиянието“ (където талантливият, но явно умопомрачен млад писател убива жена си с чук за крокет, след което се опитва да види и сметката на сина си със същия предмет). Това беше и най-мъчителната част на процеса — творческият еквивалент на китайското „пристягане на стъпалата“.