Бурята на века - Страница 4

Същото отношение запазих и по време на работата си над „Бурята на века“. Написах я под формата на телевизионен сценарий, защото самата история поиска да бъде написана по този начин… но без никакви задни мисли или очаквания, че действително ще се появи на малкия екран. Към декември 1996-а вече знаех достатъчно за филмопроизводството, за да си дам сметка, че включвам в текста си кошмарен специален ефект — снежна буря, по-страшна от всички, показвани по телевизията досега. Бях създал и недопустимо дълъг списък с персонажи — ала щом писателят си свърши работата и започне същинският процес по създаването на филма, героите на автора се превръщат в говорещи роли за режисьора, всяка от които трябва да получи хонорар за участието си. Въпреки това обаче продължих да развивам историята си, защото когато пишеш книга, не мислиш за такива неща като бюджет. Бюджетът не е твоя грижа. Ако текстът ти е достатъчно добър, любовта ще намери начин. Както става винаги. А понеже „Бурята на века“ бе написана като минисериал за телевизията, се оказа, че мога да си позволя някои експерименти. Мисля, че това е най-страховитата история, която съм писал за телевизията и киното, и в повечето случаи успявах да вграждам в нея нови и нови ужаси, без хората от „Стандарти и практики“ да вдигнат шум до небесата.

* * *

До този момент съм работил три пъти с режисьора Мик Гарис — първо над кинопродукцията „Сомнамбули“, а после над минисериалите „Сблъсък“ и „Сиянието“. Понякога се шегувам, че ни грози опасността да се превърнем в Били Уайлдър и И. А. Л. Дайъмънд на хоръра. Мик беше първият ми избор за режисьор на „Бурята на века“, защото го харесвам, уважавам и знам на какво е способен. Той обаче имаше друг ангажимент (колко по-лесен би бил животът, ако хората просто зарязваха всичко и хукваха презглава, когато ми потрябват), ето защо двамата с Марк Карлинър тръгнахме на лов за режисьори.

Някъде по това време във видеотеката на моята улица попаднах на филма „Мъжът от сенките“. Не бях чувал нищо за него, но оформлението на обложката изглеждаше обещаващо, а главната роля се изпълняваше от железния Дийн Стокуел. Идеален начин за запълване на предстоящата вечер. Взех си още и „Рамбо“ (проверена стока, в случай че „Мъжът от сенките“ се окаже слаб), но този вторник „Рамбо“ така и не излезе от кутията си. „Мъжът от сенките“ се оказа нискобюджетна продукция (както разбрах впоследствие, бил е заснет за кабелната мрежа „Старц“), ала това никак не му бе попречило да е дяволски добър. Освен Дийн Стокуел, във филма играеше и Тим Матисън; изпълнението му блестеше с качества, които се надявах да видя и у Майк Андерсън в „Бурята на века“: доброта, порядъчност… но и усещане за някакво стаено, дремещо насилие, пронизващо характера му като стоманена нишка. Дийн Стокуел, от своя страна, прекрасно се бе превъплътил в образа на фанатично отдаден и изобретателен злодей — вежлив южняк с мек говор, който използваше компютърните си умения, за да разруши живота на един непознат човек… и то само защото непознатият го бе помолил да загаси цигарата си.

Синкавото осветление създаваше уникална атмосфера, компютърните трикове бяха на ниво, темпото на повествованието беше точно премерено, а качеството на актьорската игра беше доста високо. Превъртях назад лентата и запомних името на режисьора: Крейг Р. Баксли. Познавах работата му от две предишни заглавия: чудесен филм за Бригъм Йънг с Чарлтън Хестън в ролята на Йънг и „Идвам с мир“ — не толкова сполучлива научнофантастична продукция с Долф Лундгрен. (Най-запомнящото се нещо в нея беше финалната реплика, адресирана към злия киборг: „Но ще си идеш на парчета!“.)

Поговорих си с Марк Карлинър, който беше гледал „Мъжът от сенките“ и също го беше харесал. Щом научихме, че Баксли е свободен, му позвъних и му изпратих обемистия сценарий (надхвърлящ триста страници) на „Бурята на века“. Не след дълго Крейг ми се обади, преливащ от идеи и ентусиазъм. Идеите му ми харесаха, ентусиазмът също, но най-много ми хареса това, че не бе изплашен от мащабите на проекта. Тримата се срещнахме в Портланд, щата Мейн, през февруари 1997-а, обядвахме в ресторанта на дъщеря ми и почти финализирахме преговорите.

Крейг Баксли е висок и симпатичен широкоплещест мъж, привързан към хавайските ризи, който изглежда, доколкото мога да преценя, с няколко години по-млад от истинската си възраст (на вид е на четирийсет, ала понеже първата му работа е „Екшън Джексън“ (1988) с Карл Уедърс, би трябвало да е по-стар). Излъчва онова спокойно, непукистко (тип „няма проблеми, човече“) отношение към света, характерно за калифорнийските сърфисти, а чувството му за хумор е по-грубо и от това на филм за Чуждестранния легион с Ерол Флин. Тази небрежна поза и многобройните му закачки („Не се впрягайте, момчета, само се ебавам с вас“) обаче някак си затъмняват и прикриват истинския Крайг Баксли, който се оказа изключително целеустремен, съсредоточен, иновативен и авторитарен режисьор (покажете ми режисьор, в когото няма нещичко от Сталин, и аз ще ви покажа лош режисьор). Откакто „Бурята“ пое по дългия си снимачен път през февруари 1998 година, най-много от всичко ме поразиха моментите, когато Крейг крещеше: „Край! Край на снимките!“. Щом го чуех, направо изтръпвах… или поне в началото, защото после осъзнах, че той всъщност прави онова, на което само най-талантливите и режисьорите визионери са способни: монтира директно в камерата. По времето, когато пиша тези редове, вече ми показаха част от заснетия материал и мога да заявя, че — благодарение на режисурата на Крейг — големият пъзел на филма започва да придобива впечатляващ вид. Естествено, на толкова ранен етап е рисковано да се възлагат прекадено много надежди (спомнете си старото вестникарско заглавие „Дюи побеждава Труман“), ала, съдейки по видяното, ще рискувам и ще ви кажа, че произведението, което ще прочетете, носи невероятно сходство с филма, който Ей Би Си ще излъчи. Даже си мисля, че филмът може да се окаже изключителен… макар че най-добре да си остана реалист. Толкова много труд отива за създаването на филмите — в това число и телевизионните — но за съвсем малка част от тях може да се каже, че са изключителни. И като се има предвид колко народ участва в цялата тази работа, си е цяло чудо, че изобщо се получава нещо. Но няма да ме разстреляте, задето се надявам, нали?