Бурята на века - Страница 23

РАЛФИ: А на колко години трябва да съм, за да го махнат?

МОЛИ: На десет. Това устройва ли те?

РАЛФИ: Значи, трябва много да чакам. Тогава ще съм стар!

Телефонът звъни. Моли вдига слушалката.

МОЛИ: Ало?

94 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАГАЗИНА НА АНДЕРСЪН — С КАТ УИДЪРС.

Виждаме я на телефона зад касата. В момента клиентите се обслужват само от Тес Марчънт. Опашката все още е дълга, макар и да е оредяла малко от началото на бурята. Онези, които са останали, оживено обсъждат извънредната ситуация в дома на Кларъндън.

КАТ: Къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от десет минути!

95 ИНТ. АНТРЕТО НА АНДЕРСЪН — С МОЛИ И РАЛФИ.

(По време на разговора трябва да стане ясно — как точно, зависи от режисьора — че Моли почти несъзнателно контролира репликите си, като не задава всички въпроси, чиито отговори би искала да узнае, защото знае, че на децата нищо не им убягва.)

МОЛИ: Бях навън, за да предам хлапетата на родителите им. Днес ги пуснах по-рано. Какво има, Катрина?

КАТ: Как да ти кажа… Не искам да те плаша… но май си имаме убийство на острова. Жертвата е старата Марта Кларъндън. Майк и Хач вече са там.

МОЛИ: Какво?! Сигурна ли си?

КАТ: Точно в момента за нищо не съм сигурна, понеже тук е лудница вече цял ден. Обаче двамата отидоха там и Майк ме помоли да ти кажа, че ситуацията е под контрол.

МОЛИ: А така ли е?

КАТ: Откъде да знам? Вероятно да. Мъжът ти искаше аз да ти го кажа, преди някой друг да го стори. Та, ако видиш Мелинда Хачър…

МОЛИ: Тя току-що си тръгна с Анджи Карвър. Двете се кооперират и се редуват да карат една кола. Можеш да звъннеш у тях след петнайсетина минути…

Воят на вятъра навън се извисява до кошмарен писък. Моли се сепва и се обръща към входната врата.

МОЛИ: Всъщност не — по-добре след двайсет.

КАТ: Окей.

МОЛИ: Има ли някаква вероятност това да се окаже шега? Някакъв номер например…

КАТ: Едва ли. Роби Бийлс се обади да го извика. Как мислиш, той има ли чувство за хумор?

МОЛИ: Не.

КАТ: Каза още и че онзи, който го е извършил, все още е там. Не знам дали Майк би искал да ти го кажа… но смятам, че имаш право да го знаеш.

Моли присвива очи за миг, сякаш от внезапна болка. А може би наистина я боли.

КАТ: Моли?

МОЛИ: Идвам в магазина. Ако Майк се върне преди мен, кажи му да ме изчака.

КАТ: Не мисля, че той би искал да…

МОЛИ: Благодаря ти, Кат.

Тя затваря, преди касиерката да е успяла да каже още нещо. Обръща се към Ралфи, който все още проучва бенката си в огледалото. Почти е долепил носле до стъклото и прави очарователни гримаси. Моли го дарява с фалшива усмивка, на която само един четиригодишен малчуган би се вързал. Над лицето ѝ се е спуснал тревожен облак.

МОЛИ: Искаш ли да отидем в магазина и да видим тати?

РАЛФИ: Тати! Да!

Той скача от стола, но изведнъж се спира и поглежда подозрително майка си.

РАЛФИ: Ами бурята? Нашата кола буксува в снега!

Моли грабва якето му от закачалката и започва припряно да облича момченцето. Широката фалшива усмивка не слиза от лицето ѝ.

МОЛИ: Не се тревожи — дотам е не повече от половин километър. А на връщане ще се приберем с джипа на татко, защото днес магазинът ще затвори по-рано. Е, какво ще кажеш?

РАЛФИ: Супер!

Тя вдига ципа на якето му и докато го прави, виждаме угриженото ѝ лице.

96 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА УЛИЦАТА ПРЕД ДОМА НА МАРТА КЛАРЪНДЪН.

Бурята се усилва; уличните зяпачи вече едва успяват да запазят равновесие под свирепия напор на стихията. Въпреки това никой от тях не си е тръгнал. Роби Бийлс се е приближил към Майк и Хач. Револверът е още в ръката му, но при вида на белезниците Роби се е успокоил малко и е отпуснал оръжието.

Майк е отворил вратата на багажника на служебния джип. Той е преоборудван за превоз на диви и болни животни. На голия стоманен под няма никаква тапицерия. Между този отсек и задната седалка има мрежеста преграда. На стената е закачен пластмасов резервоар — поилка за животни — с маркуч.

ХАЧ: Тук ли искаш да го сложим?

МАЙК: Да… освен ако не възнамеряваш да си му бавачка на задната седалка.

ХАЧ (осъзнава ситуацията) (към Линож): Хайде, влизай вътре.

Линож обаче не влиза — или поне не веднага. Наместо това поглежда към Роби. Роби се преструва на равнодушен.

ЛИНОЖ: Запомни какво ти казах, Роби. Адът е безкрайно повторение.

И се усмихва на кмета. Съзаклятнически, както се бе усмихнал и на Майк. После влиза в багажното отделение на офроудъра.

РОБИ (нервно): Дрънка глупости. Май е луд.

Линож трябва да седне със скръстени крака и приведена глава, но очевидно това изобщо не го притеснява. Все още се усмихва, а окованите му ръце потупват по бедрата му. Майк затваря вратата на багажника.

МАЙК: Откъде знае името ти? Ти ли му го каза?

РОБИ (свежда очи към земята): Не знам. Единственото, което знам, е, че нормален човек не би наранил Марта Кларъндън. Ще дойда с вас в магазина. Да ти помогна да изясним нещата. Непременно трябва да се обадим и на щатската полиция…

МАЙК: Роби, знам, че не ти се иска, но трябва да ме оставиш да си свърша работата.