Бурята на века - Страница 1

К оглавлению

1

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

С думата „пролив“ крайбрежните жители на Нова Англия наричат водната ивица, отделяща острова от континента. Заливът например е отворен само от едната страна, а проливът — и от двете. Проливът между островите Литъл Тол (измислен от мен) и Мачаяс (реално съществуващ) е широк около три километра.

ВЪВЕДЕНИЕ

В повечето случаи — да кажем, в три или четири от пет — прекрасно си спомням къде съм бил, когато ми е хрумнала идеята за дадена книга, както и какво съчетание от събития (обикновено съвсем тривиални) е задвижило сюжета в главата ми. Вдъхновението за „То“ например ме връхлетя, докато прекосявах един дървен мост, заслушан в глухия екот от стъпките ми и замислен за „Трите сърдити козлета“. В основата на „Куджо“ стои истинската ми среща с един необичайно агресивен санбернар. „Гробиште за думашни любимци“ пък израсна от мъката на дъщеря ми, когато любимото ѝ котенце Смаки бе прегазено на шосето, минаващо недалече от къщата ни.

Понякога обаче просто не мога да си спомня как се е зародил този или онзи роман или разказ. В този случай семето, от което покълва по-нататъшната история, се оказва по-скоро образ, отколкото идея — нещо като ментална снимка с неустоима притегателна сила, която повлича подире си персонажи и събития, досущ както ултразвуковата свирка събира всички кучета от квартала. А най-голямата загадка в творчеството са историите, които изникват изневиделица, без да са предхождани от каквото и да било. „Зеленият път“ например започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. „Бурята на века“ също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика — видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от „Зеленият път“, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек. Всеки път, когато мислите ми се връщаха към него (докато шофирах, докато седях в кабинета на очния лекар в очакване зениците ми да се разширят, или най-лошото — докато лежах нощем в леглото си, измъчван от безсъние) — той ми изглеждаше все по-страшен. И въпреки че само си седеше на нара, без дори да помръдне… всеки път беше по-страшен от преди. И все по-малко приличаше на човек, и все повече на… да кажем, на онова, което се криеше под външния му облик.

Постепенно историята започна да се завърта около този човек… или каквото там представляваше. Той все тъй си седеше на своя нар. Килията, където бе затворен, всъщност се намираше в задната част на универсалния магазин на остров Литъл Тол, който понякога мислено наричах Острова на Долорес Клейборн. Защо в универсален магазин? Защото на толкова малка общност като Литъл Тол полицейски участък не ѝ трябва — достатъчно е да има някой, който да изпълнява по съвместителство и полицейските задължения (които най-често се свеждат до озаптяването на по-буйните пияници или до укротяването на някой избухлив рибар, посегнал на жена си). Но кой би бил човекът, отговорен за тази полицейска работа? Естествено, Майк Андерсън — собственик и служител в „Универсалния магазин на Андерсън“. Свестен и симпатичен мъж, който без особени затруднения се справя с местните подпийнали рибари… ала как ли би постъпил, ако се сблъска с нещо наистина зло? Зло като онзи древен демон, обсебил малката Регън от „Заклинателят“? Когато се появи нещо, което просто си седи в импровизираната килия на Майк Андерсън, взира се в мрака и чака…

Какво?

Бурята, естествено. Бурята на века. Онази буря, която напълно ще изолира остров Литъл Тол от континента, оставяйки го без чужда помощ в тежкия момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като воал, с който илюзионистът прикрива поразителната ловкост на ръцете си. Отрязан от света и дебнещ под снега, моят страховит човек демон (по това време вече знаех и името му — Андре Линож) би могъл да причини големи злини. При това, без даже да напуска килията, където седи в неизменната си поза — с крака на ръба на нара и отпуснати върху коленете си ръце.

Някъде към октомври-ноември 1996 г. картината започна да се избистря — лош човек (или може би чудовище, замаскирано под човешки облик) в затворническа килия, свирепа буря (по-силна от онази, която напълно бе парализирала североизточния коридор в средата на седемдесетте) и неголяма общност, принудена да разчита единствено на собствените си сили. Честно казано, предизвикателството да възсъздам градче с такава участ малко ме плашеше (въпреки че бях правил нещо подобно в романите си „Сейлъмс Лот“ и „Неизживени спомени“), но и в същото време ме изкушаваше. Давах си сметка и че съм стигнал до онази критична точка, в която или трябваше да се захващам за работа, или да пропилея този шанс. Онези идеи, които ме осеняват в по-завършен вид — както се случва в повечето пъти — може да „отлежават“ и по-дълго време, ала сюжетите, възникнали от един-единствен образ (чийто потенциал е едва-едва загатнат), са несравнимо по-крехки и нетрайни.

И тъй, с ясното съзнание, че рискът „Бурята на века“ да рухне под собствената си тежест е твърде голям, през декември 1996 година аз започнах да работя над историята. За последен тласък ми послужи мисълта, че тъй като действието се развиваше на остров Литъл Тол, щях да получа възможността да кажа нещо интересно и провокативно за самата същност на малкото градче… защото никъде другаде в Америка няма тъй тясно обвързани и сплотени общества като тези от крайбрежните островчета на щата Мейн. Хората там са свързани помежду си от традиции, ситуации, общи интереси, религиозни обичаи и работа — винаги тежка и понякога опасна. Кръвните връзки са толкова преплетени, че населението на повечето острови се състои от горе-долу седем-осем фамилии, които често се припокриват една друга в най-различни роднински отношения. Ако сте турист (или изобщо някой от „голямата земя“), може би ще се отнесат дружелюбно към вас, но не се надявайте да надникнете в сърцевината на живота им. Ще се върнете в континенталния си дом, чиито прозорци гледат към пролива, и въпреки че живеете от шейсет години тук, за островитяните пак ще си останете пришълец. Защото на острова животът е различен.

1