Бурята на века - Страница 98

МАЙК (с приглушен глас): Върни ми го. Моля те, върни го обратно! Ще направя всичко… Всичко, което поискаш…

148 ЕКСТ. ГЛАВНИЯТ ВХОД НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

На вратата са се струпали множество островни жители, които го наблюдават безмълвно. Тук са Джони и Сони, Фърд и Люсиен, Тавия и Дела, Хач и Мелинда.

МАЙК (с умоляващ тон): Върни го обратно!

Лицата на местните жители не се променят. Можем да прочетем в тях съчувствие, но не и милосърдие. Не и тук; не и сега. Стореното си е сторено и няма връщане назад.

149 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК СРЕД ЗАСНЕЖЕНОТО ПОЛЕ — НОЩ.

Майк се е превил в снега до купола, където виси мемориалната камбана. Той протяга ръце към луната и посребрената водна ивица за последен път… но вече е изгубил всякаква надежда.

МАЙК (шепне): Моля те, върни ми го!

Камерата бавно започва да се издига нагоре. Постепенно фигурата на Майк става все по-малка и по-малка, докато не се превръща в черна точица сред белоснежната равнина. Зад нея се виждат континентът, рухналият фар и вълните на пролива.

Затъмнение.

МАЙК (глас зад кадър): (Последната молба, изречена с едва доловим шепот.) Обичам го. Имай милост.

КРАЙ НА ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ

150 ЕКСТ. ПРОЛИВЪТ — СЛЪНЧЕВА ЛЯТНА УТРИН.

Небето е яркосиньо, проливът — също. Рибарските гемии пухтят флегматично, а край тях профучават спортни катери, зад които се вихри пенлива килватерна диря. Туристи карат водни ски, а във въздуха се реят кресливи чайки.

151 ЕКСТ. КРАЙБРЕЖЕН ГРАД — СУТРИН.

ТИТРИ: МАЧАЯС, ЛЯТОТО НА 1989 ГОДИНА.

152 ЕКСТ. НЕГОЛЯМА ДЪРВЕНА КЪЩИЧКА НА ГЛАВНАТА УЛИЦА — СУТРИН.

Табелката отпред гласи: ПСИХОТЕРАПЕВТ. Под нея се вижда още една: АКО ИМА РЕШЕНИЕ, ЩЕ ГО НАМЕРИМ ЗАЕДНО.

Камерата надзърта през един страничен прозорец. Вътре седи жена, която гледа навън. Очите ѝ са зачервени, а страните ѝ са мокри от сълзи. Косата ѝ е прошарена. В първия момент не можем да разпознаем Моли Андерсън. Изглежда състарена с двайсет години.

153 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА — СУТРИН.

Моли седи в люлеещ се стол, съзерцава летния пейзаж и плаче без глас. Срещу нея се е разположил психотерапевтът ѝ — дама с делови вид и елегантна прическа, облечена с копринена блуза и светла лятна пола. Тя гледа Моли с онова съчувствие, което често проявяват добрите психолози — съчувствие, което помага, но и плаши със своята дистанцираност.

Мълчанието се проточва. Психотерапевтът очевидно чака Моли да го наруши, но Моли само си седи в люлеещия се стол и гледа с насълзени очи през прозореца.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Двамата с Майк не сте правили любов от… колко време?

МОЛИ (без да откъсва поглед от прозореца): Пет месеца. Горе-долу. Ако е необходимо, мога да ти го кажа съвсем точно. Последният път беше в нощта преди голямата буря. Бурята на века.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Когато изгуби сина си.

МОЛИ: Да. Когато изгубих сина си.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: И Майк те обвинява за тази загуба…

МОЛИ: Мисля, че ще ме напусне.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: А теб много те е страх от това, нали?

МОЛИ: Струва ми се, че вече нищо не го задържа при мен. Разбираш ли какво имам предвид?

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Разкажи ми отново какво се случи с Ралфи.

МОЛИ: Защо? Какъв смисъл има? За бога, нима ще ми стане по-добре? Него го няма вече! Няма го!

Психотерапевтът не отговаря. След малко Моли въздъхва и се предава.

МОЛИ: Случи се на втория ден. Всички бяхме в кметството — бяхме отишли там, за да потърсим укритие от бурята… А тази буря… Идея си нямаш колко свирепа беше.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Напротив, нали бях тук. И аз я преживях.

МОЛИ: Да, Лиза — била си тук. На континента… На острова беше съвсем различно… (Пауза.) На острова всичко е различно. (Пауза.) Както и да е. В общи линии, Джони Хариман влетя в сутерена, докато закусвахме, и каза, че кулата на фара ще рухне всеки момент. Естествено, всички искахме да погледаме… и Майк…

154 ЕКСТ. ДОМЪТ НА АНДЕРСЪН — СЛЪНЧЕВА ЛЯТНА УТРИН.

До бордюра е паркирана малка бяла кола. Багажникът ѝ е отворен. Вътре се виждат два или три куфара. Вратата на къщата се отваря и Майк излиза навън. Носи още два куфара. Затваря входната врата, слиза по стъпалата на верандата и пристъпва по алеята. Всяко негово движение, всеки жест и всеки поглед недвусмислено ни казват едно — това е човек, който си тръгва завинаги.

МОЛИ (глас зад кадър): Майк ни предупреди за снежната слепота и ни каза да не се отдалечаваме от сградата. Ралфи много искаше да види фара… Както и Пипа, и останалите деца… Затова ги взехме с нас. Прости ни, Господи, взехме ги с нас…

Майк се спира пред табелката с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“. Тя все още виси на долния клон на растящия в двора клен, но сега изглежда някак прашна. Забравена. И никому ненужна. Майк я изтръгва, гледан, обръща се и я запраща към верандата в пристъп на ярост.

МОЛИ (глас зад кадър): Беше грешка да излизаме навън… Особено за децата. Подценихме коварството на бурята… Няколко души се заблудиха и изчезнаха. Ралфи беше един от тях… Анджи Карвър успя да намери обратния път… Останалите обаче загинаха.

Майк проследява с поглед падналата на верандата табелка, обръща се и отива при колата. Прибира последните куфари вътре и хлопва багажника. Тъкмо заобикаля автомобила, за да седне зад волана, когато се чува глас.