Бурята на века - Страница 91

МАЙК: Да, той не е човек. Не гласувах, но съм напълно съгласен с вас. Видях какво направи той с Марта Кларъндън… с Питър Годсоу… видях какво направи с нашите деца… и не вярвам, че е човешко същество. Сънувах същия сън като вас и не по-зле от вас съзнавам реалността на неговите заплахи. Дори може би повече от вас — все пак съм вашият полицай, когото сте избрали да съблюдава законите… Но… хора… ние не даваме децата си на убийци! Разбирате ли го? Ние не раздаваме децата си!

В дъното на залата, където са детските креватчета, Анди Робишо прави крачка напред.

АНДИ: Какъв избор имаме тогава? Какво да правим, Майк? Какво можем да направим?

Одобрителни мърморения. Личи си, че Майк е объркан. Защото единственият отговор, който може да даде, е лишен от смисъл. Този отговор е плод на доблестта и куража да постъпиш тъй, както е редно.

МАЙК: Да се изправим срещу него — рамо до рамо — и да му кажем „не“! В един глас. Да направим това, което е написано на вратата, през която влязохме тук — „Вярваме в Бог и един в друг!“. И тогава… може би… той ще си отиде. Както си отиват бурите, когато отслабне силата им.

ОРВ БУЧЪР (надига се от мястото си): Ами ако той започне да ни сочи с бастуна си? Какво ще правим тогава? Ами ако започнем да падаме като мухи?

Одобрителното мърморене се засилва.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС (изправя се): „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Ти сам ми каза това, Майкъл, преди по-малко от час. Евангелие от Матей.

МАЙК: „Махни се от мене, Сатана, защото мислиш не за това, що е Божие.“ Евангелие от Марко. (Оглежда се наоколо.) Хора… ако му дадем дете — едно от нашите деца — как ще живеем после един с друг? Дори да ни остави живи?

РОБИ: Съвсем нормално ще си живеем.

Смаян, Майк рязко се обръща към него. В този миг по централната пътека към подиума се приближава Джак Карвър. Когато заговаря, Майк се обръща към него. Обстрелват го от всички страни.

ДЖАК: Всички имаме по нещо, което ни тежи и с което се налага да живеем, Майк. Ти да не би да нямаш?

Удар в десетката. Виждаме, че Майк се замисля. Явно си спомня нещо.

Той се обръща към Джак и останалите.

МАЙК: Не, Джак, не съм по-различен от вас. Но това не е, като да препишеш на изпит, да изневериш или да фраснеш някого, когато си бил пиян или в лошо настроение… Тук става въпрос за дете! Не го ли разбираш, Джак?

Може би тези думи най-накрая достигат до съгражданите му… Но в този миг думата взема Роби.

РОБИ: Да предположим, че успеем да го отпратим, Майкъл — да предположим, че се обединим, застанем рамо до рамо и кажем едно голямо колективно „НЕ!“. Да предположим, че успеем да надделеем и той просто изчезне? Че се върне там, откъдето е дошъл?

Майк го гледа наежено, очаквайки капана.

РОБИ: Но ти видя в какво състояние са децата ни. Не знам какво точно им е направил, но не се съмнявам, че полетът високо в небето създава доста точна представа за положението им. Всеки миг те може да паднат. Убеден съм в това. Трябва само да разклати онзи бастун и те веднага ще паднат. Как ще живеем и ще се гледаме в очите, ако това се случи? Дали ще си казваме, че сме убили осем деца само защото сме били твърде добри и твърде праведни, за да пожертваме само едно?

МАЙК: Той може да блъфира…

МЕЛИНДА (с рязък и враждебен тон): Не блъфира, Майкъл! Не блъфира, и ти прекрасно го знаеш. Видя го със собствените си очи!

Тавия Годсоу тръгва нерешително към началото на централната пътека — очевидно островните жители предпочитат да говорят оттам. В началото говори малко плахо, но постепенно речта ѝ набира увереност.

ТАВИЯ: Говориш тъй, сякаш той иска да убие детето, Майкъл… сякаш ще направим нещо като… човешко жертвоприношение. На мен ми звучи повече като осиновяване.

Тя се оглежда наоколо, усмихвайки се колебливо на земляците си. Все едно им казва: „Тъй де! Ако ще го правим, да го направим възможно най-добре. Да погледнем нещата от хубавата им страна“.

ДЖОНАС: Пък и ще се радва на дълъг живот… (Пауза.) В случай че може да се вярва на думите му, разбира се. Макар че след онова, което видях… лично аз му вярвам.

Одобрителни възгласи. Голяма част от хората са на същото мнение.

МАЙК: Линож преби до смърт Марта Кларъндън с бастуна си! Беше ѝ извадил очите! А ние тук обсъждаме дали да дадем дете на това чудовище!

Тишина. Хората свеждат очи към земята и поруменяват от срам. Преподобният Боб Ригинс отново сяда на мястото си. Съпругата му докосва ръката му и гледа възмутено към Майк.

ХЕНРИ БРАЙТ: Може и така да е, но какво ще стане с децата? Можем ли да кажем „не“ и да ги гледаме как умират пред очите ни?

КЪРК: Да, Майк — ами всеобщото благо?

Майк няма отговор на въпроса му.

МАЙК: Може да блъфира и за децата. Не забравяйте, че Сатаната е бащата на лъжите, а този тип явно му е близък роднина…

ДЖИЛ РОБИШО (с пронизителен и гневен глас): И ти си готов да поемеш този риск, така ли? Ами давай тогава… но не с моя син, а със своя!

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Взе ми думите от устата!

ХЕНРИ БРАЙТ: Знаеш ли кое е най-лошото нещо, което ми идва на ума, Майкъл? Да предположим, че наполовина си прав… Да предположим, че ние оцелеем, а те умрат… (Посочва към спящите в дъното на залата деца.) Как ще се гледаме един друг тогава? Как ще живеем заедно?