Бурята на века - Страница 86

81 ИНТ. КОРИДОРЪТ НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Ботушите стъпват по черно-белите шахматни плочки. Бастунът равномерно почуква по теракота. Следим ботушите, докато не достигнат до вратата, водеща към заседателната зала. Тук камерата рязко се издига нагоре и показва двукрилата врата, върху чиито стъклени панели пише: ГРАДСКА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА НА ЛИТЪЛ ТОЛ. Под този надпис има друг: ВЯРВАМЕ В БОГ И ЕДИН В ДРУГ. Очите на всички островни жители са вперени във вратата и са разширени от страх.

Две ръце в яркожълти кожени ръкавици сграбчват двете дръжки и ги завъртат, отваряйки двете крила право към камерата…

82 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ВРАТАТА НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА, НО ОТ СРЕЩУПОЛОЖНА ГЛЕДНА ТОЧКА — НОЩ.

Линож стои на прага — с обичайната си шапка, полушуба, дънки и жълти ръкавици. Пъхнал е бастуна си под мишница. Той се усмихва, очите му изглеждат нормално, а чудовищните му зъби са скромно скрити. Линож сваля ръкавиците си и ги пъха в джобовете на полушубата.

После Линож бавно пристъпва в залата. Тишината е толкова плътна, че чак кънти. Чува се единствено равномерното тиктакане на стенния часовник.

83 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — НОЩ.

Линож върви бавно по пътеката, която минава между скамейките и осеяните с трохи маси, където е бил бюфетът. Всички островни жители — освен онези, които седят на последните редове (тоест най-близо до Линож) — се обръщат да го видят. В очите им се чете недоверие и страх.

Когато Линож наближава креватчетата и спящите деца, самоназначените стражи се изправят едновременно, създавайки с телата си бариера между Линож и децата.

Линож достига централната пътека на залата, водеща към катедрата и подиума. За момент се спира там и на лицето му се изписва благосклонна усмивка. Повече от ясно е, че се наслаждава на страха и недоверието, изпълнили безмълвното помещение. Сякаш се храни с тях.

Вставка с всички познати ни островни жители: на лицето на Кат се чете: „Ще се добереш до децата само през разчленения ми труп“. Хач излъчва напрегнатост и решимост; Мелинда — страх и отчаяние. Виждаме още Джак Карвър… Фърд Андрюс… Ъптон Бел… всички са смазани от присъствието на свръхестественото, защото всички усещат свръхестествената същност на Линож.

Последният от местните жители, когото ни показва камерата, е Роби Бийлс. Лицето му продължава да се облива в пот, а едната му ръка е пъхната дълбоко в джоба, където е револверът.

Линож почуква с бастуна си по скамейките — първо по тези от лявата му страна, а после по тези от дясната. Нещо подобно бе направил и преди да влезе в двора на Марта Кларъндън.

Чува се съскащ звук и от овъглените места, където се е докоснал бастунът, се издига дим. Седящите наблизо се отдръпват уплашено назад. Сред тях са семейство Хоупуел — Стан, Мери и Дейви. Линож им се усмихва и върховете на острите му зъби се показват. И тримата Хоупуел реагират. Мери прегръща сина си през раменете и наблюдава Линож с див ужас.

ЛИНОЖ: Здравей, Дейви! От деня, когато не беше на училище, ще излезе чудесно съчинение по английски, нали?

Дейви не отговаря. Линож го гледа, без да спира да се усмихва.

ЛИНОЖ: Знаеш ли, че баща ти е крадец? През последните шест години си е присвоил — или да го кажем направо, откраднал — над четиринайсет хиляди долара от компанията, за която работи. Игра на комар с тях. (Добавя с поверителен тон.) И ги изгуби. Всичките. До последния цент.

Дейви се обръща и хвърля ужасен, невярващ поглед към баща си. „Не го вярвам — казва този поглед. — Баща ми никога не би направил подобно нещо. Не и той.“ За миг обаче зърва на лицето на Стан нескрита вина и паника — паниката на хванато в капан животно. И този миг е достатъчен, за да разтърси из основи вярата на момчето в баща му, който до този момент е бил негов кумир.

ДЕЙВИ: Тате…?

СТАН ХОУПУЕЛ: Не знам кой сте вие, господине, но това е абсолютна лъжа. (Пауза.) Лъжа!

Изпълнението му си го бива, но не достатъчно. Никой — включително жена му и синът му — не му вярва. Линож се ухилва.

ЛИНОЖ: Родените в поквара обичат да повтарят… нали така, Дейви? За по-голяма убедителност.

Вече е приключил със семейство Хоупуел. Вярата, която тримата са имали един в друг, е разрушена за секунди и безвъзвратно изгубена. Линож бавно пристъпва към подиума. Всички погледи са вперени в него — и тутакси се извръщат; всички лица пребледняват като платно; всички сърца си припомнят своите прегрешения и измами. Щом се доближава до Джони Хариман, Линож отново спира и се усмихва широко.

ЛИНОЖ: Ей, та това е Джони Хариман! Човекът, който подпали дървопреработвателната фабрика в Мачаяс!

ДЖОНИ ХАРИМАН: Аз… ти… Не съм го направил!

ЛИНОЖ: Естествено, че го направи! Забрави ли? Преди две години, малко след като те уволниха! (Намигва на Кърк Фрийман.) И Кърк ти помогна… Нали? В края на краищата за какво са приятелите? (Отново се обръща към Джони.) Седемдесет души останаха без работа, но ти все пак си отмъсти… А това е най-важното, нали? Ами че да!

Островните жители са се вторачили в Джони, сякаш го виждат за първи път… По същия начин гледат и Кърк. Джони се свива на скамейката си. Иска му се да потъне вдън земя.

КЪРК (обръща се към Джони): Видя ли сега, глупак такъв? Виж в каква каша ни набърка!

ДЖОНИ: Млъкни!