Бурята на века - Страница 7

АЛЕКС ХЕЙБЪР: Да, казват, че тази щяла да бъде много страшна.

Люсиен изважда един омар от трюма и го вдига над главата си.

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ: Забравил си един, Сони!

СОНИ БРОТИГАН: Да си стои там за късмет!

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ (обръща се към омара): Задава се Бурята на века, mon frere — току-що го казаха по радиото. (Почуква по черупката на омара.) Добре, че си имаш броня, нали?

Той хвърля омара обратно в трюма — плъос! Четиримата мъже напускат гемията и камерата тръгва подире им.

МАЙК (отново глас зад кадър): Но ние не сме еднакви. На островите животът е различен. Помагаме си, когато се наложи.

Сони, Джони, Алекс и Люсиен вече са на рампата и си прибират такъмите.

СОНИ БРОТИГАН: И тази буря ще мине и замине.

ДЖОНИ ХАРИМАН: Да, както винаги.

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ: Не се тревожа за вълните, а за лодката.

АЛЕКС ХЕЙБЪР: Какво пък разбира французин като теб от тези неща?

Люсиен замахва шеговито към него. Всички се смеят. После продължават напред. Сони, Люсиен, Алекс и Джони влизат в постройката на Годсоу. Камерата се обръща и поема нагоре по Атлантик Стрийт, показвайки ни висящия светофар, който вече видяхме. Оттам се насочва надясно. Това е деловата част на градчето. Натоварен сутрешен трафик.

МАЙК (отново глас зад кадър): И можем да пазим тайна, когато се налага. Тази, за която ще ви разкажа, ме връща в 1989 година. (Пауза.) Тукашните хора все още ревниво я пазят.

Влизаме в универсалния магазин на Андерсън. Непрекъснато влизат и излизат хора, които очевидно бързат. Появяват се три жени: Анджела Карвър, Госпожа Кингсбъри и Робърта Кош.

МАЙК (отново глас зад кадър): Знам го.

РОБЪРТА КОИН: Е, запасих се с консерви… Да връхлита тая пущина и да се свършва.

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Само се моля да ме спре токът. Не мога да готвя на дървена печка. Даже вода не мога да стопля на нея. Голямата буря само за едно нещо става…

АНДЖЕЛА КАРВЪР: Аха, и моят Джак добре го знае.

Другите две я поглеждат смаяно. После и трите се кикотят като малки момиченца, преди да се отправят към колите си.

МАЙК (отново глас зад кадър): Все още поддържам връзка с някои от тях.

3А ЕКСТ. ПРЕДАДЕНА ОТ ПОЖАРНИТЕ КОЛИ.

Нечия ръка полира с кърпа лъскавата червена повърхност на возилото и излиза от кадър. Доволен от работата си, Лойд Уишман се взира в отражението на собственото си лице.

ФЪРД АНДРЮС (глас зад кадър): По радиото казаха, че ще вали страшен сняг.

Лойд се обръща и камерата ни показва облегналия се на вратата Фърд. Понесъл е половин дузина ботуши, които започва да нарежда по чифтове под кукичките, където висят униформите и шлемовете.

ФЪРД АНДРЮС: Загазим ли, винаги загазваме здравата.

Лойд се усмихва на по-младия си колега и продължава да лъска ламарината.

ЛОЙД УИШМАН Спокойно, Фърд. Само ще побелее тук-там. Знаеш, че бедите не минават през пролива — нали затова живеем на острова?

Съдейки по лицето му, Фърд не е толкова убеден. Излиза навън и поглежда нагоре към…

4 ЕКСТ. ПРИБЛИЖАВАЩИ СЕ БУРЕНОСНИ ОБЛАЦИ — ДЕН.

Камерата се задържа върху тях за секунда, след което се спуска надолу към една типична за Нова Англия къщичка — бяла и спретната. Къщата се намира на Атлантик Стрийт — горе-долу на половината път към билото на хълма, между кейовете и центъра на градчето. Има си дървена оградка, отделяща улицата от поразената от зимата морава (но там няма сняг; още не сме видели сняг в градчето), и портичката зее открехната, приканвайки вътре всеки, който би си направил труда да поеме по стръмните стъпала, водещи до верандата. До портичката има пощенска кутия, забавно декорирана като розова крава. На нея пише: Кларъндън.

МАЙК (глас зад кадър): Марта Кларъндън беше първият човек от Литъл Тол, който зърна Андре Линож.

На преден план в кадъра изплува озъбен сребърен вълк. Това е глава на бастун.

5 ЕКСТ. ЛИНОЖ, КАМЕРАТА НИ ГО ПОКАЗВА В ГРЪБ — ДЕН.

Линож стои на тротоара, с гръб към нас, пред открехнатата портичка — висок мъж с дънки, боти, полушуба и черна зимна шапка, нахлупена върху ушите му. Кожените му ръкавици са крещящо жълти — сякаш излъчват жлъчно презрение. Едната му ръка стиска вълчата муцуна, увенчала черния орехов ствол на бастуна. Главата му е отпусната между широките му рамене. Поза на мислител… но не само. В нея се долавя и нещо зловещо.

Той вдига бастуна си и почуква по единия край на портичката. Изчаква малко и почуква и по другия. Действията му приличат на загадъчен ритуал.

МАЙК (отново глас зад кадър): Линож беше и последният човек, когото тя видя.

Линож бавно пристъпва по градинската пътечка, поклащайки лениво бастуна си. Тананика си детска песничка: „Аз съм малко чайниче“.

6 ИНТ. ВСЕКИДНЕВНАТА НА МАРТА КЛАРЪНДЪН.

В дома на Марта цари такъв ред, какъвто само образцовите стопани, прекарали целия си живот в една къща, могат да поддържат. Мебелите са стари и красиви, без да са овехтели. Стените са украсени с фотографии, голяма част от които датират още от двайсетте години на двайсети век. Вижда се пиано с пожълтели нотни листове, положени на пюпитъра. На най-удобното (или единственото удобно кресло в помещението) седи Марта Кларъндън — дама на осемдесет години с красиво фризирани бели коси. Загърната е в удобен домашен халат. От едната ѝ страна има масичка, върху която стоят чаша чай и чиния с курабийки, а от другата — инвалидна проходилка за възрастни с големи велосипедни ръкохватки.