Бурята на века - Страница 35

186 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ФАРА — МРАК.

Кулата на фара се е превърнала в неясен силует сред хаоса от сняг. Светлинният сноп проблясва периодично, прорязвайки тъмнината, след което отново се възцарява мрак.

187 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КРЪСТОВИЩЕТО НА ГЛАВНАТА УЛИЦА И АТЛАНТИК СТРИЙТ — МРАК.

Вятърът изтръгва висящия светофар на кръстовището и той се понася като йо-йо във въздуха, преди да тупне в дълбоките преспи на заснежената улица.

188 ИНТ. КИЛИЯТА В ПОЛИЦЕЙСКИЯ КАБИНЕТ, С ЛИНОЖ — МРАК.

Зад решетките виждаме Линож — той си седи в същата поза както преди, а стръвното му лице сякаш е рамкирано от леко раздалечените му колене. Изглежда съсредоточен и погълнат от мислите си, а на устните му все още цари онази ехидна, загатната усмивка.

189 ИНТ. ПОЛИЦЕЙСКИЯТ КАБИНЕТ, КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ХАЧ И ПИТЪР.

Хач е отворил лаптопа си и на екрана му се вижда играта с кръстословици, от която е погълнат. Изобщо не забелязва, че Питър седи пред таблото за обяви и се взира в Линож с разширени, безизразни очи. Питър е хипнотизиран.

190 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Усмивката му става по-широка. Очите му потъмняват до черно и в тях отново припламват алените отблясъци.

191 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ХАЧ И ПИТЪР.

Без да откъсва очи от Линож, Питър се пресяга зад гърба си и сваля от таблото някакво старо обявление на Министерството на рибарството. Обръща го от другата страна. В нагръдния му джоб има химикалка. Щраква я и започва да пише по чистата страна на листа. Нито веднъж не поглежда надолу; погледът му е прикован в Линож.

ХАЧ (без да се откъсва от монитора на лаптопа си): Кажи, Пит — знаеш ли какво е „тиролски масив“? Четири букви.

192 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Линож се усмихва и устните му се движат беззвучно.

193 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ХАЧ И ПИТЪР.

ПИТЪР: Алпи.

ХАЧ: Разбира се. (Трака по клавиатурата.) Тази игра е голяма работа. Ако искаш, по-късно ще ти дам да я пробваш.

ПИТЪР: Може.

Гласът му звучи съвсем нормално, но очите му са вперени в Линож. Химикалката му не спира нито за миг; дори не забавя забързаното си темпо.

194 ИНТ. ОБРАТНАТА СТРАНА НА ОБЯВЛЕНИЕТО ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА РИБАРСТВОТО.

С големи и разкривени печатни букви там пише: ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ДАЙТЕ МИ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ ТОВА КОЕТО ИСКАМ. А около тези думи, досущ като странни кодирани символи от монашески ръкопис, се забелязват множество изображения, наподобяващи рисунката, която видяхме на стената над вратата в дома на Марта. Изображения на бастуни.

195 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Черните му хищнически очи са изпълнени с алени отблясъци. Виждаме върховете на неестествено дългите му и остри зъби.

196 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ГОРИСТИЯ, ВДАДЕН НАВЪТРЕ В ОКЕАНА НОС — НОЩ.

Вятърът надава демоничните си вопли. Дърветата се огъват под съкрушителния устрем на виелицата, а клонките им пукат и трещят.

197 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД — НОЩ.

Всички сгради са покрити със сняг; главната улица и Атлантик Стрийт са целите в огромни преспи. Само тук-там блещукат светлинки. Пред нас е град, тотално изолиран от останалия свят. Този кадър задържа в продължение на секунда-две, след което…

ФЕЙД-АУТ. ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ

198 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Джак Карвър се оказва съвсем прав — островните жители, които нямат достатъчно дърва за огрев, както и тези, които живеят в застрашената от приливни вълни зона, вече се запътват към кметството. Едни с мощни високопроходими автомобили, други със снегомобили, а трети — на ски или снегоходки. И дори пронизителният вой на вятъра не може да заглуши рева на градската сирена.

По тротоара, приближавайки се към камерата, бавно вървят Джонас Станхоуп и съпругата му Джоана. Не са младежи, но изглеждат в добра, даже спортна форма — като актьори в реклама на протеинови шейкове. И двамата са на снегоходки и дърпат въжета, за които е завързано кресло, закрепено върху детска шейна. В креслото, увита в дебели дрехи и нахлупила мъхеста шапка с огромни размери, седи Кора Станхоуп — майката на Джонас. Тя е на около осемдесет и изглежда не по-малко царствено от кралица Виктория на трона си.

ДЖОНАС: Как се чувстваш, мамо?

КОРА: Като майска роза напролет.

ДЖОНАС: Ами ти, Джо?

ДЖОАНА (с малко мрачен тон): Не се тревожи, ще се справя.

Те свиват по паркинга пред кметството. Самият паркинг бързо се запълва от най-различни превозни средства, способни да се движат в такива условия. Пред самото здание стърчат чифтове ски и снегоходки, забити в дълбоките преспи. Самата сграда е осветена — благодарение на големия генератор — като презокеански лайнер сред разпенени вълни и излъчва примамлив комфорт и сигурност в тази тревожна нощ. Навярно по същия начин е изглеждал и „Титаник“, преди да връхлети върху смъртоносния айсберг.

Хората пристъпват към скованите от снега и леда стълби; гласовете им са развълнувани и уплашени. Вече сме се срещнали с голям брой персонажи и виждаме много познати физиономии, които сме запомнили от стълпотворенията в супермаркета и улицата пред къщата на Марта.